МУЗИКАлно наследство: Петко Р. Славейков

Всяка седмица МУЗИКАУТОР Ви представя интересна личност, оставила следа в българската култура.

Снимка: портрет Петко Р. Славейков, 1884г., Иван Карастоянов (1853–1922) ,  Wikimedia Commons

Петко Рачев Славейков е роден на 17 ноември 1827 г. във Велико Търново. Един от най-видните възрожденски поети, публицисти, преводачи и общественици, Славейков оставя дълбока следа в духовната и културната история на България. Творчеството му съчетава народния дух, свободолюбивите идеи и чувството за хумор, които се превръщат в емблема на Българското Възраждане и народен будител заради изключителната си роля в българската просвета, култура и борба за национално освобождение.

Петко Р. Славейков е син на занаятчия Рачо Казанджията, като носи фамилията Казанджиев до 1842 година. Още от младежки години Петко Славейков проявява жажда за знание и бъден ум. В една от историческите версии изберете името Славейков, впечатлен от срещата си със сладкопойната птица.

Същата година заминава да учи за монах и въпреки че този период не е дълъг, той прочита „История славянобългарска”, която го запалва по народното дело. Той се самообразува, усвоява няколко езика и започва да събира български народни песни, пословици и поговорки, вярвайки, че в тях е „душата на народа“. Така се раждат сборниците му „Български притчи или пословици“ и „Песни и стихотворения от Петка Р. Славейкова“, които запазват и популяризират народното слово за поколения напред. Учителства последователно във Велико Търново, Трявна, Видин, Враца, Плевен, Берковица, Лясковец, Бяла, Елена и др., като развива широка културно-просветна дейност.

Освен поет и фолклорист, Славейков е и деен борец за българска църковна независимост и просвета. Той издава вестници като „Гайда“, „Македония“ и „Турция“, които защитават националната идея, образованието и правото на българите да имат собствен духовен живот. Словото му е оръжие, а перото — пламък, който буди съзнанието на народа.

Петко Р. Славейков е познат и като основен положител на българската литература за деца, автор на учебници, проявява се като географ, историк и мемоарист.

В поезията си Петко Р. Славейков обединява патриотизма и личното чувство, свободолюбието и хумора. Едни от най-известните му стихотворения – „Изворът на Белоногата“, „Не пей ми се“, „Жалба“ – звучат и до днес с дълбока човешка емоция и непреходен национален дух. „Изворът на Белоногата”, чиято основа е народно предание, е написана през 1873 година, а чешмата, на която е кръстено произведението се намира в покрайнините на днешния град Харманли.

Петко Р. Славейков не е само велик поет и обществен деец, но и много от стиховете му са вдъхновили български композитори, които са ги превърнали в песни, част от златния фонд на българската музика. Една от най-емблематичните български възрожденски песни „Тих бял Дунав“ е избрано написана като марш за Ботевата чета и се превръща в символ на борбата за свобода./ музика: Иван Караджов/. „Не пей ми се“ по музика на Добри Христов е често изпълнена като художествена песен от класически певци. „ Жалба “, също по музика на Добри Христов е израз на дълбока човешка болка и носталгия. Поемата „Изворът на Белоногата“ е вдъхновила множество музикални обработки и хорови произведения, сред които песни от композиторите Добри Христов, Панайот Пипков и Филип Кутев. В нея се срещат фолклорни мотиви и дълбока символика, която е подходяща за музикална интерпретация. Музикални произведения, вдъхновени от нея, са в репертоара на Надка Караджова, Янка Рупкина , Валя Балканска, а мотивът за Гергана, Никола и изворът подкрепят различни фолклорни песни. „Богат е, който е доволен“, по музика на Параскев Хаджиев е морално-философска песен с послание за скромност и духовно богатство и често се включва в училищни и хорови репертоари. „Ой, ти, моме, хубава“ по музика на Добри Христов е една от най-нежните български песни.

Петко Р. Славейков участва в основаването на българската гимназия в Одрин през 1874 г., където се бори с гръцкото влияние върху българите. След превземането на Стара Загора от руските войски през 1877 г. е назначен за председател на градската управа. При последното опожаряване на града загубва ръкописите си и събраните 15 000 пословици. През следващите месеци сътрудничи на руските войски, превежда през Стара планина отряда на генерал Михаил Скобелев, става свидетел на Шипченската победа и ги придружава до Сан Стефано.

След Освобождението Петко Славейков участва активно в обществено-политическия живот на младата българска държава като министър в няколко министерства, става депутат, председател на Народното събрание, а в работата си остава верен на идеалите за свободата и просветата.

Петко Р. Славейков умира на 1 юли 1895 г. на 67 годишна възраст в София.