МУЗИКА НА-ПРАВО II: Как се създава музикално произведение
Музиката е навсякъде около нас, още от момента на нашето раждане. Птиците пеят пред блока, майката пее приспивни песни на детето си, а когато станем ученици пеем в часовете по музика. Гледаме филми, реклами, играем игри, всички с музикален съпровод. Замисляме ли се обаче за дългия и сложен процес, през който преминават авторите, времето, което влагат композиторите и пътят на създаването на произведението – от листа и химикалката до звукозаписното студио, та чак до слушалките на пътуващия в метрото. Каква е цената на това и не трябва ли музиката да бъде възнаградена? Затова и още много неща ще си разберете от разговора на тв водещата Боряна Граматикова с композитора Румен Бояджиев-син и музиканта Борислав Бояджиев (DJ Борче).
Водеща: Румене, нека да започнем от теб. Кажи ми, ти как реши да станеш композитор, започвайки с твой цитат: "Що пък тя да може, а аз да не мога"? С тези думи си решил да станеш композитор, доколкото знам аз.
Румен Бояджиев-син: Това е една случка от моето детство, която аз като си я припомням и малко ме хваща срам, да си призная. Но вие знаете, че всяко дете е настроено конкурентно спрямо своите съученици. Тогава аз за първи път имах досег до човек, който създава нещо. Една моя състудентка после, съученичка тогава, написа много хубава пиеса за маримба и аз като я видях, в мене се събуди мъжкото начало на "Защо тя да може, а аз да не мога". Винаги съм се подчинявал на своите инстинкти в това отношение и тогава усетих, че музиката в главата ми започва да става прекалено много, че бих могъл, може би, да дам нещо полезно на този свят. Нещо хубаво, нещо красиво. Човек има деца, които ги оформя от една, образно казано, черна дъска, на която каквото напишеш - това остава, същото е и с музикалното произведение – то е като едно малко дете. В началото е абсолютно безпомощно и лека-полека набира сили и става зрял човек. Това може да се проследи като видите създаването на Деветата симфония на Бетовен, която е най-популярното му произведение. Когато е създадена, тя е изпълнявана рядко, почти никога. Да приемам, че тя е била малко дете, а сега е може би най-големият колос и титан на човечеството. Същото важи и за всички музикални произведения, независимо дали са песни в поп музиката, дали са класически творби, дали са музика за филми или за реклама. Създаването на едно произведение винаги е нещо такова като раждането на едно дете. Също толкова болезнено, също толкова тежко и също толкова отговорно. И задължително трябва да има хора около него, които да го обичат.
Водеща: Това публиката ли е или?
Румен Бояджиев-син: И публиката, и хората, които спомагат то да се осъществи, защото музиката е колективно изкуство. И създаването на музика много трудно може да бъде обяснено като някакъв научен процес. По-скоро като метафизичен, но не и като научен.
Водеща: Това е много времеемък процес. Така ми звучи.
Борислав Бояджиев: Много! И процес, който започва от много ранна детска възраст. Наскоро четох правилото за десетте хиляди часа, понякога са повече, но се почва от дете. И рано или късно идва моментът, в който просто го избираш. Разбираш, че това ти е призвание, посвещаваш се и не правиш нищо друго. Баща ми няколко пъти в нашия живот е казвал: "Вижте какво, момчета, има и друга работа, недейте захапвайте само това".
Румен Бояджиев-син: Не са имали амбиции, да.
Борислав Бояджиев: Да, те не са имали амбицията да ни превърнат в музиканти, просто ние се родихме в едно семейство, в което имаше хиляди дискове, плочи, ленти, ходили сме от малки на sound check-ове, на записи, на концерти и не мисля, че има нещо по-естествено от това да сме музиканти, каквито и стават моите деца в момента. Аз имам първокласничка, която ми каза: "Тате, аз искам да свиря на арфа".
Водеща: На арфа?
Борислав Бояджиев: Да.
Водеща: От всичко на света, на арфа?
Борислав Бояджиев: Да. Да. Тя вече започна да свири на арфа. Аз ѝ казах, нали предвид това, че аз съм барабанист, той също и нашата професия, за съжаление, освен със свиренето е свързана и с доста шофиране, и доста носене… Барабаните са нещо голямо и никак не е леко…
Водеща: Не можа ли цигулка, нещо друго?
Борислав Бояджиев: Да, егоистично се опитах да я предпазя и да ѝ кажа "Моля ти се, избери нещо по-леко". Тя ми отговори: "Благодаря ти за всички предложения, които ми даде, аз искам да свиря арфа".
Борислав Бояджиев: Просто има неща, които са предначертани.
Румен Бояджиев-син: Аз не случайно казах, че това е Божият език. Защото той е вграден в нас, той съществува във Вселената, научно доказан, в Космоса. Това е единствената, може би форма, под която бихме могли да общуваме със същества, които са извън нашата планета и нашите познати цивилизации. Аз ако мога да определя музиката, тя е много близка до архитектурата. И точно това, за което ние всъщност сме се събрали е хубаво да го кажа, че тя също както строежа на една катедрала или на една сграда, или на един небостъргач ако искате, тя започва от нищото, от нулата. Това е език, който някой трябва да си отвори устата и да го заговори. Следователно творците, композиторите, музикантите, хората, които създават този език и боравят с него като нещо метафизично, те започват от нищото. Една симфония, една опера, един балет, тези големи форми на изкуство, които костват извънчовешка трудност в днешно време, когато машините ръководят нашия живот, всичко това е започнато от един бял нотен лист, на който няма нищо.
Водеща: Колко време, момчета, ви отне на вас, за да почувствате, че заслужавате титлата "музикант"? Защото това е сериозна титла, която човек може да залепи върху себе си. Колко предизвикателства трябваше да преминете, колко време ви отне, колко творчество трябваше да издадете, за да се почувствате така, сякаш заслужавате да се маричате музикант без да се чувствате все едно…
Румен Бояджиев-син: Аз ще отговоря кратко и ще оставя, той има много има какво да каже по темата. На мене ми трябваха около 35 години непрекъснато учене и работа, за да нарека себе си музикант, който иска да бъде в професията. За музикант, който е в професията, композитор, оркестратор, аранжор, продуцент и т.н., аз все още смятам, че не съм. И винаги давам за пример моя кумир Джон Уилямс, който на 91 години каза, че все още не е постигнал това, което иска, а аз не знам какво може да се постигне, в този материален свят, повече от него. Така че, трудно може да се каже за годините, но ето 35 години ми трябваха да мога да правя нещата така, както аз смятам, че трябва да се правят. И както се правят по света от добрите, наистина добрите професионалисти.
Водеща: Борче, твоят път от точка А до точка Б по-кратък ли беше, или?
Борислав Бояджиев: Не, не мога да кажа, че е по-кратък. Има много голяма разлика между това да си просто музикант и това да си добър. Аз разбрах, че съм музикант, когато всички жертви, които съм правил в живота си, за да бъда такъв какъвто съм, съм ги преглъщал и не са ми правили впечатление. Просто в един момент аз разбрах, че това е призвание.
Водеща: Добре, ти щастлив ли си, че си музикант?
Борислав Бояджиев: Много!
Водеща: Румене, ти?
Румен Бояджиев-син: Ами аз преди всичко нямам никакъв избор вече. Щастие е много малка дума за това, което човек изпитва когато създаде нещо. То може да осмисли всички житейски проблеми, може да изличи цялата суета и безсмислени общувания, фрази и т.н. Изобщо може да даде смисъл на живота на човека, така както според мене биха имали смисъл лекарите, пожарникарите, такива хора, които работят социални професии. Когато създадеш едно музикално произведение имаш такова чувство. Да, разбира се, много е различно и по никакъв начин не мога да го сравня, но за себе си ти казваш: "Направих го, ето го, остава". Това е към Всевишния и изобщо към обществото моят дар.
Водеща: Знаеш ли защо те питах теб? Защото ти казваш, че това да си музикант изисква адски много монашеска отдаденост и че много хора, които работят това, което вие работите, дори нямат семейства.
Румен Бояджиев-син: Да. Ами, аз съм пример за това. Аз живея единствено и само за работата си. И не смятам, че правя нещо неправилно, защото така го усещам. Всеки един човек, който усеща, че трябва да има семейство - го прави. И слава Богу, това са почти 99% от хората. Аз съм от този 1%, който смята, че по друг начин може да придвижва, да го наречем човешкия прогрес. Разбира се, ние всички даваме много малка капчица в него, но тези капчици правят океана. И действително това е абсолютно посвещаване. Хората са забравили, свикнали от прекаленото преливане на създадени неща в XX век и преди това, които сега масмедиите могат както си искат да подхвърлят като топки, но никой не си дава сметка, че тези неща са коствали почти един човешки живот на създателите им. И затова аз винаги съм бил против лесната и бързата достъпност на изкуството. Не казвам, че трябва да е елитарно, но когато то е по този начин предоставено, то просто се обезценява.
Борислав Бояджиев: Обезценява се.
Румен Бояджиев-син: И тогава се появяват хора, които казват: "Но това всъщност какво струва, нищо не струва. Една пица, знаете ли колко време му отнема на човек да я направи? Пък този с музика там нещо си свири...". Аз съм го чувал това с ушите си.
Борислав Бояджиев: Дрънка, дрънка.
Румен Бояджиев-син: Да.
Водеща: Сериозно ли съществува такова отношение към музиканти и композитори?
Румен Бояджиев-син: Това е масово и когато се опиташ да обясниш нещата така, както ние си говорим тук, среща при по-умните хора абсолютна изненада и дори недоверчивост, а при други - тотален отпор. "Глупости, какво ще ме занимаваш със симфонията? Това са глупости, какво правите – пишете си ноти и искате и пари за това". Аз съм го чувал с ушите си и го чувам всеки Божи ден.
Водеща: Симфонии си пиша аз, ей така.
Борислав Бояджиев: Дори в интернет да потърсиш музикални инструменти, за да влезеш в сайт за втора употреба, каквото и да е било и да намериш музикални инструменти, трябва да напишеш "Категория Хоби".
Водеща: Стига!
Румен Бояджиев-син: Да.
Борислав Бояджиев: Да. Хоби, музика.
Борислав Бояджиев: Пишеш "хоби", след това излиза "музика" и тогава избираш и излизат инструменти. И аз седя и го гледам и казвам "Ама чакай сега, на мен това не ми е хоби". Та аз съм почнал от 5-годишен да свиря на ударни инструменти и има моменти, в които съм свирил по 6, 7, 8 часа всеки Божи ден, за да мога да достигна задължителния репертоар. Нали, това не е хоби?
Водеща: Със сигурност не е хоби.
Румен Бояджиев-син: Тоест това, което той се опитва да каже е, че това е една болест, която деградира все повече и повече и заразява много хора… Ние трябва да обясним, че изкуството, което правим струва някакви пари, защото то е колективно изкуство, то е скъпо изкуство. И че всички хора, които живеят ежедневно ползват от сутрин до вечер, че и през нощта това изкуство, но не желаят да го плащат. А след като живеем в система, в която всичко се плаща, изкуството, наравно с науката и медицината, е едно от най-скъпите неща в обществото. И това преразглезване от страна на медиите, което доведе хората да смятат, че този, както казват американците, "звуков environment" е просто даден ей така, той съществува от небето. Той съществува от небето, но ние сме тези, които го получаваме. Ние получаваме от небето тази връзка, за да може да го създадем. Следователно, ние имаме право да живеем също така, както се борят и представителите на останалите професии.
Водеща: Добре, тогава къде според вас се къса нишката в нашата народопсихология, така че хората да са готови да плащат за храна, за ток, но да не са склонни да плащат за музика?
Борислав Бояджиев: От кръчмата. Хората се научиха от кръчмата, че като дадат 5 лева и кларинетистът ще им свири на уше. И са свикнали с идеята, че който дава парите той диктува музиката.
Водеща: Ама, той не ще да ги дава, е там е работата.
Борислав Бояджиев: Да де, ама те като отидат на зъболекар пак дават някакви пари, ама не му казват как да си върши работата.
Румен Бояджиев-син: Аз мога и малко по-дълбоко да го обясня. Световна тенденция е духовното да се унищожава със страшни темпове. Машините заемат мястото на духовното. На практика в самото общество, като започнеш от политическите сили, които управляват държавите по света, през училищата, през образователната система, връзката между духовното и материалното се къса. Те не се опитват да обяснят, че всяко едно нещо, което душата ти „пипа“, това което мозъкът „пипа“, всъщност то е най-високото know-how.
Борислав Бояджиев: Тук, според мен, основно се прекъсва връзката… Откакто музиката стана част от някакъв „облак“, няма физическо съдържание, което ти да продадеш, да замениш, да подариш или каквото и да е било.
Румен Бояджиев-син: Дори и това.
Борислав Бояджиев: В един момент, нали ти правиш албум и си казваш "Аз ще взема да направя дискове" и някой ти казва: "Бате, какво ще ги правиш тези дискове, аз в колата нямам диск вече, вкъщи нямам диск, за какво са ти". И ти се съгласяваш: "Добре, няма да правя дискове. Окей. Ще пусна албума в Spotify, iTunes.…В един момент се виждаш с някого на улицата и се хвалиш: "Аз нали направих нов албум" и той казва: "Ами, дай да го чуя". И ти нямаш какво да му дадеш.
Водеща: Да де, ама нали има ден на винилите?
Борислав Бояджиев: Те 3% от хората сигурно имат грамофони. Какви винили? Един винил струва 100 лв.
Румен Бояджиев-син: Да. Това е за колекционери.
Борислав Бояджиев: Това е бутиково съдържание, което е за хора, които имат много специално отношение. Ние говорим за масовото потребление.
Водеща: По-добре ли стояха нещата, когато имаше бум на компактдискове, касетки?
Борислав Бояджиев: Да.
Водеща: Така ли?
Борислав Бояджиев: Сто хиляди, милиони проценти.
Румен Бояджиев-син: Плочи, компактдискове и касети, да.
Борислав Бояджиев: Когато в музиката имаше физическо копие, което пак казвам, да замениш, продадеш или подариш, нещата стояха по друг начин.
Водеща: Тоест, дигиталното разпространение вас ви ощети монетарно?
Румен Бояджиев-син: Страшно.
Борислав Бояджиев: Ето един пример – човекът, който продава пица, той има физически нещо, което ти дава. Ти отиваш при него и му казваш: "Искам едно парче пица, колко струва?", той казва: "5 лева!". Дава ти пицата, ти му даваш 5 лева, разделяте се по живо и по здраво. Ти, ако поискаш пари за албум, който не може да го дадеш, как ще ги вземеш? Как ще ти ги дадат хората? Освен това тук идва и следващият проблем. Ти изяждаш пицата и с нея се свършва. Докато при музикалното произведение, ти правиш една песен или примерно преправяш я за някого, който ти плаща хонорар. Всичко е наред, но в един момент някой започва да продава тази песен на различни места. Почва да я пуска във фризьорския салон, в който печели пари. Почва да я използва в дискотека, в която се печелят пари. Нали, тук става въпрос за следващото ползване на това произведение. И ти си седиш вкъщи със създадената песен, някой я използва и печели пари, благодарение на нея, но ти не взимаш нищо. И като кажеш: "Ама чакай сега, това е моята песен. Вие печелите пари на гърба на моята песен" и те ти отговарят: "Ама тя е…“
Румен Бояджиев-син: „… вече направена. Нали са Ви я платили".
Борислав Бояджиев: Какво беше? Тя е "народно наследство". Нали, като Дунавско хоро. Какво народно наследство, човекът е седнал и е написал музика.
Водеща: Добре, нали има инструменти, които все пак пазят вашите права като автори на музика?
Борислав Бояджиев: Какви инструменти?
Водеща: Ами, МУЗИКАУТОР, примерно.
Борислав Бояджиев: Да. Окей.
Румен Бояджиев-син: МУЗИКАУТОР е нещо, което е в по-новата история, а авторите имат този проблем още от началото на XIX век. Интересно е например, че известният композитор Джузепе Верди е един от първите създатели на дружество за авторски права в Италия. Макар и в по-различна форма, защото тогава през XIX век нещата са били други.
Борислав Бояджиев: Тогава хората се пазили нотите си, партитурите си.
Румен Бояджиев-син: Да.
Борислав Бояджиев: Да не би някой друг диригент да ги намери и да ги изсвири.
Румен Бояджиев-син: Да.
Борислав Бояджиев: Защото тръгват на турне и продават. От музика печелят билети.
Румен Бояджиев-син: Защото от неговите опери, примерно десетки театри в Испания са си спасили съществуването без да му платят една стотинка отчисления за това. Това е нещо, което съществува много отдавна. И музикантите много отдавна се борят за правата си. И тази битка ще става все по-кървава и все по-безапелационна от наша страна, защото аз не съм виновен затова, че погрешно се представи на обществото нашия труд, че той се обезцени. И се превърна в средство за подигравка. Аз нито мога да бъда виновен за избора си, защото много често избора на професия го правим в една много ранна възраст и други сили определят това, а не самите ние. И това, което ние разказваме с Борислав, това е ежедневие. Това не е нещо, което сме събирали като информация, за да ви дадем за интервюто. Това е всеки Божи ден. Ти трябва от опитите си да бъдеш възвишен, за да създадеш изкуство, което наистина да играе с емоциите и с душите на хората, да отидеш в най-голямата кал и да гледаш хора, които не съществуват. Те са едни призраци, нямат създадено нещо зад гърба си, но се опитват да определят твоята съдба. Опитват се да ръководят обществото - кое е правилно и кое не. И когато кажеш: „Кой си ти?“, той те обвинява в елитаризъм.
Борислав Бояджиев: Но всъщност няма нищо зад гърба си.
Водеща: Как можем да рафинираме публиката?
Румен Бояджиев-син: Публиката е рафинирана. Тя усеща много добре кое е хубаво, кое е лошо, кое е по-възвишено. Не мога да обвинявам публиката. Ние в България имаме добра публика.
Борислав Бояджиев: Аз не мисля, че въобще трябва да рафинираме публиката, ние трябва да рафинираме законите.
Водеща: Добре, нещата не стоят никак розово, слушайки вас двамата. Тогава, как да насърчим едно по-младо поколение, едно второ пришествие на велики български музиканти да дойде, ако всъщност реалността е доста кална?
Борислав Бояджиев: Трябва да се подобрят условията. Защото като цяло виждам, че няма особено много претенденти за музиканти в училищата, в академията и като цяло родителите ги е страх децата им да се занимават с музика. Децата им имат желание да свирят на пиано, да пеят, да ходят на балет и на това родителите казват: "Не, не, не! Ти ще станеш нотариус".
Румен Бояджиев-син: Или ги насърчават към областта на информационните технологии.
Борислав Бояджиев: Няма как всички да бъдат нотариуси.
Румен Бояджиев-син: Може би за самите нотариуси, които са професионалисти и това им е призванието, също е много трудно да приемат и да разберат защо има такъв приток към техните професии. Или към IT специалистите, защото аз съм виждал отблизо какво представлява работата на IT-тата и наистина смятам, че това също е призвание. Просто хората търсят парите, хората са материални. В изкуството не винаги има пари. А по повод казуса с Дико Илиев и Дунавското хоро аз мога да кажа че 50%, ако не е 60% от нашия труд остава незаплатен. Понеже работим с духовното много често при нас се случва да дойдат хора, които молят за услуга – за деца, за детска градина.
Румен Бояджиев-син: За нещо, за което няма бюджет. За нещо, което примерно струва доста по-скъпо, но пък е толкова благородно като начинание, че нашият морал започва да работи.
Борислав Бояджиев: И си казваш: "Дай да го направя за тези деца и за тези хора, да го притежават, да го пеят, да съществува". Иначе то просто няма да съществува.
Румен Бояджиев-син: Светът вече е устроен много просто: плащаш-получаваш. Това е капитализмът в чистата му форма. Но на практика ние музикантите, хората на изкуството, поставяме морала над него. И понякога моралът включва това да помогнеш на хора, които са в нужда и искат да направят нещо наистина хубаво за културата на децата, най-вече за децата се правят компромиси и това също много лошо се използва от доста хора. Също така, когато в областта на класическата музика решим да реализираме ново произведение, музикантите са съгласни да го изсвирят, да го научат, това е епохален труд. Да речем, един струнен квартет, те излизат и го изпълняват в зала "България" или в някоя голяма концертна зала, дават му гласност. Може да го запишеш това произведение, може да го качиш в платформите, за да достигне до много хора. Както те не искат хонорар за това, така и аз като композитор - не желая. Това е един вътрешен морал между нас, защото ние заедно участваме в една кауза и това е създаването на едно българско произведение, ново. В момента, в който обаче някой друг реши да го изсвири и реши да продава билети, започват проблемите с авторското право.
Водеща: Борче, ти чувал ли си твоя музика открадната? Нали, някъде където не си регламентирал да се чуе твоя музика.
Борислав Бояджиев: В интерес на истината не, но съм чувал на мои близки приятели и колеги открадната музика. И е неприятно. Понякога се случва от незнание, друг път се случва нарочно, но това е регламентирано и има начин да се реши като казус.
Водеща: Как се защитават реално авторските ви права у нас?
Борислав Бояджиев: Авторските права се защитават чрез МУЗИКАУТОР, което всички мислят, че е някакво зло частно дружество, създадено от Круела де Вил и семейство Адамс. Всъщност, това е едно дружество, което е създадено от авторите. От нас, от всички хора, които композираме музика и имаме произведения, чийто права искаме да защитим не от алчност, а защото това е световен модел, ние не сме измислили топлата вода.
Румен Бояджиев-син: Това е нашата прехрана, ние с това храним семействата си.
Борислав Бояджиев: Преди малко ме попита какъв е начинът да има повече музиканти и как да се подобрят нещата и аз ти казах, че трябва да се подобрят условията. За да се подобрят условията, трябва да има защита на правата. Когато твое произведение се използва - ти взимаш отчисления, това е още един начин да се печелят пари от музика и това ти дава възможност да се посветиш още повече на музиката и да не търсиш никакви други начини да се прехранваш. То не е свързано с алчността просто да взема едни пари. Последните, не знам, повече от сигурно 6-7 месеца почти всичките ми обаждания, които са от непознати номера са свързани с това да ми се обади някой човек и да ме попита дали бих се отказал от правата си за еди-кое си произведение.
Водеща: Защо те питат?
Борислав Бояджиев: Да, защо ме питат, защо очакват? В смисъл, аз карам ли ги да се откажат от собствения си труд?
Румен Бояджиев-син: Авторското право е Библия, то е религия, то е закон, то е морал. И по никакъв начин не трябва да бъде отстъпвано. То трябва да стане като част от поръчката за музика. Това са неща, които мисля, че отдавна ние трябваше да преодолеем. А, ние не само, че не ги преодоляваме, а започваме да задълбаваме. Както ставаше въпрос за един кмет, който се е противопоставил на това да плати правото на Дико Илиев за Дунавското хоро, ами просто той трябва да бъде подведен под съдебна отговорност. И един път, два пъти като се случи, той ще спре да бъде кмет и ще му дойде, както се казва, акълът в главата. Защото иначе ще стане катастрофа.
Борислав Бояджиев: Аз съм изумен от факта, че е възможно човек да отдели бюджет за заря, да отдели бюджет за коктейли, за всякакви ВИП личности, за площада, за еди-какво си да се дадат стотици хиляди левове и да се възпрепятства някаква сума, даже не искам да казвам каква може да е, наследниците на един композитор да си вземат правата. Това е толкова унизително. Унизително и за тях и за нас. То е една всеобща гадост, за която аз просто нямам думи. Гледам и не мога да повярвам. Това, че хората поставят под съмнение смисъла от авторските права и начина по който тази система трябва да заработи. Виждам как човек като влезе в едно заведение, в това заведение има хубави напитки и на него му става много приятно. Вътре е топло - има климатик. Нали, той работи и за него се плаща, за напитките се плаща, обаче има и музика. Много е приятно, страхотно, защото музиката създава настроение. Всички тези хора, които се съмняват, че трябва да плащат за тази музика, която се използва в техните заведения, защо не поставят под съмнение плащането на тока за климатик? Или плащането на безалкохолните или алкохолните напитки? Музиката е екстра в края на краищата. Това е нещо, което добавя преживяване и би трябвало да има някаква стойност.
Водеща: Ако я изрежем от всеки един важен момент от живота ни? Примерно, да се ожениш без Менделсон!
Борислав Бояджиев: Хората не я отрязват, което значи, че имат нужда от нея. И се надявам така и да бъде.
Водеща: Аз също. В крайна сметка вашата работа като творци доста често е повече жило, отколкото мед, обаче ми се иска да завършим позитивно. Както имаме нужда от индустрия, от лекари и прочие, всъщност творчеството е това, което ни дели от това да бъдем по-примитивни. Животът без музика как би изглеждал?
Румен Бояджиев-син: Хората не биват да забравят, че ние сме съставени от две неща – от тяло и от душа. Това да се храни само тялото и да се задоволява само тялото е много по-опасно за самото него, отколкото да се задоволява само душата. Защото когато човек много задоволява душата си боледува по-малко. По-малко изпитва глад и се чувства доста добре. Аз познавам такива хора. Обратното води до страдание. Ние по някаква причина сме определени да движим духовната страна на нещата и смятам, че хората трябва да уважават това.
Борислав Бояджиев: Най-щастливият момент е, когато видиш хора, които са дошли да слушат музика на живо, нови произведения и си тръгват щастливи, усмихнати, прегърнати. Това е смисълът на всичко.
Румен Бояджиев-син: А и изкуството винаги побеждава, въпросът е, че е трудно и ние сме се събрали да си говорим за тези трудности, но така или иначе ние ще продължим да се борим за това да дърпаме нещата напред, да има духовност, да има духовен свят и да ставаме все по-добри в това…
Борислав Бояджиев: И да има по-добри условия, за да може повече млади хора да се занимават с това.
Водеща: Животът без музика като july morning без изгрев ли е?
Борислав Бояджиев: По-тежък, според мен.