МУЗИКАлно наследство: Винченцо Белини

Всяка седмица МУЗИКАУТОР Ви представя интересна личност, оставила ярка следа в музиката

Снимка: Portrait of Vincenzo Bellini, Jean-François Millet (1814-1875), Fine Art America, Wikimedia Commons

Винченцо Салваторе Кармело Франческо Белини е роден на 3 ноември 1801-ва г. в Катания, кралство Сицилия. Гениален композитор, един от най-ярките представители на италианската опера, оставил след себе си 11 опери, шедьоври на „белкантовия“ стил (Терминът ''бел канто'' започва да се употребява в края на 17-ти век в Италия, като модел за изразително пеене и възможност за интерпретация.) Получил възхищение от композитори като Вагнер, Верди, Глинка, Майербер, Лист, Чайковски, Винченцо Белини е смятан за „целунат от Бога“. Последната воля на Фредерик Шопен е била да бъде погребан до Винченцо Белини, а Чайковски твърди: „Още като дете съм плакал от силното чувство, което предизвикваха в мен изящните, винаги проникнати с меланхолия негови мелодии…”

Винченцо Белини се ражда в музикално семейство и е най-големият от общо 7 деца. От малък е определян като дете-чудо, а в ръкопис, който понастоящем се съхранява в Museo Civico Belliniano в Катания пише, че бъдещият композитор „можел да пее ария от Валентино Фиораванти, когато бил едва на осемнадесет месеца, започнал да учи музикална теория на двегодишна възраст, а на пианото седнал - на три. До петгодишна възраст Белини вече свирил "чудесно", а първите му пет пиеси композирал, когато бил само на шест години“.

Когато става на 15 години, Белини започва да живее при дядо си, от когото получава първите си уроци по музика. Скоро след това започва да пише композиции, като сред тях са деветте „Versetti da cantarsi il Venerdi Santo“, осем от които са базирани на текстове на Пиетро Метастазио (италиански поет и либретист). По-късно Белини се мести в Неапол и учи музика в Conservatorio di San Sebastiano (Неаполитанската консерватория "Сан Себастиано"). Първоначално е приет в клас за начинаещи, но ръководството скоро осъзнава "грешката си". Винченцо Белини получава и стипендия, а според условията й е да пише музика за Катания. Така през януари 1821 година композира "Messa di gloria". По време на обучението си се запознава и с Франческо Флоримо, с когото поддържа кореспонденция и приятелство цял живот, а именно от писмата им светът познава живота и работата на Белини.

В края на лятото на 1824 г. Винченцо получава задача да композира опера за представяне в театралното училище към консерваторията. Операта „Adelson e Salvini“  по либрето на неаполитанеца Андреа Леоне Тотола става толкова популярна, че се изпълнява от мъжкия хор всяка седмица. През 1825 г. композиторът завършва консерваторията и скоро след дипломирането си написва „Bianca e Gernando“, по пиеса на Карло Роти.

От 1827 г. до 1833 г. Белини живее предимно в Милано. Там се запознава с Феличе Романи, италиански поет и либретист. Между двамата започва дълготрайно професионално и ползотворно партньорство, което продължава до 1832 година. Плод на техния труд са оперите „Чужденката“ (1829), „Заира“ (1829), „Ернани“ (незавършена, 1830), „Капулети и Монтеки“ (1830), „Норма“ (1831) и „Сомнамбула“ (1831).

Шедьовърът на Винченцо Белини - “Norma” (Норма) е базирана на пиесата „Норма или Детеубийцата “ от Александър Суме. В нея са подчертани патосът на освободителната борба и ненавистта към покорителите, които карат композиторът да използва този сюжет. От запазената кореспонденция между Белини и Романи за съвместната им работа по това време стават известни много подробности по самия процес на създаването на това изключително произведение. Дори най-популярната ария на „Норма“- Casta diva („Каста дива“) претърпява много промени в текстуално и музикално отношение заради изискванията на композитора. Първото й изпълнение е на 26 декември 1831 г. в оперния театър в Милано  „Ла Скала“. Премиерата минава без успех, но второто представление предизвиква истински фурор. Скоро „Norma“ става една от най-популярните опери, като няма оперен театър в света, който да не я поставя на своята сцена.

Оперите „Беатриче ди Тенда“ (1833 г.) и „Пуритани“ (1835 г.) са последните произведения на гениалния композитор.

На 24 септември 1835 го., на върха на славата си, композиторът умира на 33-годишна възраст от дизентерия. Първоначално е погребан в гробището Père Lachaise в Париж, но през 1876 г., 40 години по-късно, тленните му останки са преместени с тържествена церемония в родната му Катания. На гробницата му е изписана част от последната ария на Амина в „Сомнамбула“: „Ah! non-credea mirarti / Sì presto estinto, o fiore!“ („Не вярвах, че ще увехнеш толкова скоро, о, цвете!“).

Винченцо Белини става носител на високи кралски награди още приживе: В Париж е обявен за "Шевалие на двореца Легион" от краля на Франция Луи-Филип, а по същото време крал Фердинанд II му връчва в Неапол кръста на "Ордена на Франческо I". В наши дни, 80-те и 90-те години на миналия век, до влизането в сила на единната европейска валута (евро), ликът на композитора е на лицевата страна на банкнотите от 5000 лири на Banca d'Italia, като на задната страна е изобразена сцена от неговата опера "Норма".