МУЗИКАлно наследство: Иван Вазов

Всяка седмица МУЗИКАУТОР Ви представя интересна личност, оставила ярка следа в музиката

Снимка: Иван Вазов (1850-1921), Държавна агенция „Архиви“, Wikimedia Commons

Иван Минчов Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в град Сопот, тогава Османска империя. Негови братя и сестри са: военните дейци Георги Вазов (командващ Източния сектор при обсадата на Одрин през Балканската война) и Владимир Вазов (командващ българските части по време на отбранителната операция при Дойран по време на Първата световна война – Дойранската епопея), политикът Борис Вазов, доктор Кирил (Кирко) Вазов, Михаил Вазов (първообраз на Иван Краличът/Бойчо Огнянов от романа „Под Игото“) Никола Вазов, Ана Вазова и Вълка Вазова.

Поет, писател, драматург и общественик, Иван Вазов живее и твори в две исторически епохи – Възраждането и следосвобожденска България, и по времето на 5 войни – войната за освобождението на България, войната за съединена България, двете балкански и Първата световна война. Още приживе Иван Вазов е наречен „народен поет“ и „Патриарх на българската литература“.

Иван Вазов е роден в семейството на Минчо Вазов, заможен търговец и Съба Вазова. Баща му възпитава децата си в родолюбив и патриотичен дух, самият той е участник в събитията по подготовката на Освобождението на България, убит при опожаряването на града. Иван Вазов започва да учи в местното класно училище, в последствие продължава образованието си в Калофер. Там, под напътствията на Ботьо Петков – бащата на Христо Ботев започва да чете френски и руски книги, което изиграва голяма роля за литературното му развитие. През 1866 г. се записва в 4-ти клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев (български просветител, учител, педагог, преводач, книгоиздател и общественик, предложил през 1858 година да се празнува Денят на Кирил и Методий на 24 май като празник на българските ученици), където изучава гръцки и турски език. По това време това е най-прочутото училище в България, а сред учениците му са Тодор Каблешков, Константин Стоилов, Иван Евстратиев Гешов, Иван Чорапчиев и др.

През 1870 година, когато е на 20 години, е отпечатано първото му произведение – стихотворението „Борба“ в „Периодическо списание“ на Българското книжовно дружество (днес БАН, осн. Марин Дринов – председател). През същата година Иван Вазов е изпратен от баща си в Румъния да чиракува при чичо си, също търговец. Там се запознава с Ботев и други хъшове, след като 3 месеца живее в Браила и посещава кръчмата на Нено Тодоров – Странджата (знаменосецът на Филип Тотю). Тези срещи вдъхновяват написването на повестта „Немили-недраги“.

След две години в Румъния Иван Вазов се завръща в България, където участва дейно в обществения живот – работи като даскал, преводач, става член на Сопотския революционен комитет. С избухването на Априлското въстание бяга отново в Румъния, където работи в една от големите емигрантски организации на българите – Българското централно благотворително общество (БЦБО). Издава своите първи стихосбирки – „Пряпорец и гусла“ (под псевдонима Пейчин) и „Тъгите на България“, а със започването на Освободителната война съставя и стихосбирката „Избавление“.

С Освобождението на България Иван Вазов става депутат в Пловдив и е избран за председател на Пловдивското книжовно научно дружество. Основава заедно с Константин Величков първото българско литературно списание „Зора“, а двамата съставят двутомната „Българска христоматия“, в която са включени над 100 произведения от България и света. В Пловдив сътворява и „Епопея на забравените“, стихотворенията „Българският език“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестта „Немили-недраги“, разказът „Иде ли?“ и много други. 

През 1886 година Иван Вазов заминава за Одеса, където пише романа „Под игото“ – публикуван първо в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а през 1894 година е отпечатано и първото му издание.

От 1889 година се установява трайно в София, издава списание „Денница“, написва романа „Нова земя“ – продължение на „Под игото“. Става народен представител в 2 парламента, в периода 1897 – 1899 г. е министър на народното просвещение. През 1911 г. е депутат в V велико народно събрание. В периода на Балканските войни издава 3 стихосбирки, посветени на войнския героизъм, представляващи своеобразна поетична хроника на събитията.

През целия си живот Иван Вазов е страстен родолюбец, не остава за миг равнодушен към проблемите на България след Освобождението, както и към апатията на Европа към нелеката съдба на българския народ. „Де е България”, „Край Босфора”, „Радецки”, „Когато бях овчарче”, „Боят настана”, „Песента на синчеца”, „Два бука”, „Молитва”, „Тих бял Дунав“ са само част от прекрасните му стихове, превърнати в песни. След Освобождението за химн на България е избрана песента „Шуми Марица“. Текстът е от българския учител Никола Живков, но през 1912 г. Вазов прави основна редакция и неговият вариант е приет за официален.

Иван Вазов е Носител на „Орден за гражданска чест и заслуги“ (1895); сребърна Лира с панделка и струни от злато и сребърен венец от Дружество „Славянска Беседа“ (1895); златен медал за наука и изкуство (1896); през 1917 г. е номиниран от граждански комитет, начело с проф. Иван Шишманов, за Нобелова награда за литература; почетен доктор на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (21 октомври 1920); носител на най-високото отличие на Царство България – Орден „Св. равноапостоли Кирил и Методий“ с лента и звезда (1920), който орден дотогава е присъждан само на членове на царското семейство, висши духовници, военни и политици. Иван Вазов е първото и единствено гражданско лице – носител на ордена. Според статута на ордена след смъртта на носителя орденът се връща на държавата. Изключение от това правило се прави само за Вазов, като след смъртта му орденът е оставен на наследниците му с правителствено решение. Днес се съхранява в Къщата музей „Иван Вазов“ в София; награден със златен часовник с рубини от министър Стоян Омарчевски (1920); носител на неприсъжданото никога повече звание „Народен поет“ с указ на Парламента, подписан от Цар Борис III (1920); почетен гражданин на София (1920), почетен член на БАН от 1920.

Иван Вазов умира на 22 септември 1921 година в гр. София на 71-годишна възраст. Погребан е в градинката зад църквата Св. София с почести – огромна тълпа, цар Борис III и 101 топовни гърма изпращат писателя към вечния му път. Монументът на гроба му представлява голям витошки камък от морените, донесен специално, за да свидетелства за огромната любов на писателя към Витоша и природата на България. През 30-те години на ХХ век цялото му имущество и материално наследство е защитено със специален закон, предложен от министър-председателя Александър Стамболийски, като къщата, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без право на компенсации. Неговите вещи, намирали се по това време у трети лица, е трябвало да бъдат предадени незабавно, а нарушителите са били заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.

Иван Вазов:

„Аз пях за България, защото я обичах; аз прославих нейната божествено хубава природа, защото бях очарован от нея; аз се вглъбявах в историята й, защото бях пленен от величието на нейния минал живот, в едни епохи отдалечени, когато тя даде на славянския мир светлината на словото. Сравнително малка, тя трябваше да води вековна и гигантска борба за своята независимост и за постигане на своите идеали; възпях нейните идеали, защото бяха свещени“.

МОИТЕ ПЕСНИ 

(1914 г., стихосбирка „Под гръма на победите“ – Лозенград! Начало славно на велика епопея.)

И аз на своя ред ще си замина,
трева и мен ще расне над прахът.
Един ще жали, друг ще ме проклина,
но мойте песни все ще се четат.

И много имена и лесна слава
годините без жал ще изметат
ил ще покрие плесен на забрава,
но мойте песни все ще се четат.

В тях зов се чуй за правда, за свобода,
любов и благи чувства ги красят
и светлий лик на нашата природа,
та мойте песни все ще се четат.

В тях вее на Балкана лъхът здрави
и тайните хармоний му звучат,
и гръмът на народните ни слави,
та мойте песни все ще се четат.

Във тях душата ми изля се цяла
с най-скъпите си бисери, цветя,
в тях всичко светло, ценно си е дала,
във тях живей, звънти и тръпне тя.

Не ме смущава див вой от омрази,
не стряска ме на завистта гневът -
спокойно гледам в бъдещето ази:
там мойте песни все ще се четат.

Те жив са отклик на духа народни,
а той не мре, и дор сърца туптят
от скръб и радост в наший край свободни,
и мойте песни все ще се четат.